Сам под дъжда

от Добрин Петров

Нощем по пустите улици
пак се разхождам. Самотен...
Под лампите дето мъждукат,
вятъра тъжно косата ми роши.

Подминава ме свит в своя шлифер
човек със каскет до очи,
пред витрина за секунда се спира,
но пак втурва се, сякаш нещо гори.

Заръмява ситен дъждец,
колкото да намокри земята
А аз на ъгъла, под стряхата скрит
все още очаквам да срещна Съдбата.

Но няма я... Нито жива душа,
наоколо, като мен, да се скита...
Сам със себе си пак съм, си казвам,
и в гърдите ми буцата свива се.

Неони красиви пак мигат, жужат,
бавно към къщи ме водят краката,
пристъпвам, под сенките дето не спят,
че сам под дъжда съм аз тихичко плача...

Легни си, любов!

от Добрин Петров

Легни си, любов! Ей така!
Очите ти сини блуждаят,
като лодка в морето без вятър
и с неми, безсилни платна.

Легни си, любов! И заспи!
Как да помогна? Само кажи!
Товара на своите плещи ще взема,
нека на мен да тежи.

Легни си в постелята скромна,
дето за теб съм приготвил.
Заспи и сънувай, любов,
заспи и сънувай!

Тихо прошепваш „Аз те обичам!”
и не зная дали е насън, или не.
И аз те обичам, момиче – кокиче,
но не чуваш – в плен на Морфей.

До тебе тихо ще легна,
косите ти златни ще погаля с ръка.
Твоето рамо пак ще завия,
с одеалото старо, на жълти цветя.

Ще дишаш ти равномерно,
в съня ще потъвам бавно и аз.
Утре нов ден ще настъпи,
и двамата пак ще борим света.

Изпитания трудни и леки,
преминаваме заедно, и с лекота.
Един на друг сме подкрепа,
докрая на пътя по тази земя...

Спомен от миналото

от Добрин Петров

Силно ли бие сърцето ми, скъпа?
Парят ли тези сълзи?
Звездите ти помниш ли, там, на небето,
свидетели неми на нашият миг?

Дланите вплетени силно в едно,
сякаш светът си отива,
но значение нямаше, щом любовта
разцъфва невероятно красива!

Прегърнати стояхме без думи,
на първи любовни трепети в плен,
колко простичко беше това помежду ни
искахме малко: аз – тебе, ти – мен.

Мечтаехме да постигнем успехи големи
да се впуснем в живота със страст, презглава.
Но ни затиснаха обикновени житейски проблеми
и забравихме „онези” слова

И някъде там, мое бивше момиче,
устните станаха чужди, нали?
И срамежливи, не се търсеха дланите вече,
да го признаем: любовта си отиде. Амин!

И вече пораснали, и много успели,
играем във парка със свойте наследници,
а звездите отгоре тъжно ни гледат,
неми, мъждукащи съдници.

Силно ли бие сърцето ми, скъпа?
Парят ли тези сълзи?
Разминаха се нашите мечти и животи,
но аз ще те помня, помни ме и ти!

Честита годишнина, Били!

от Добрин Петров

Топлиш ми сърцето с доброта,
аз пък дадох своето без страх.
годините отлитат, сякаш на шега,             
но не съжалявам аз за никоя от тях.

Дали това, че гледаме в една посока,
на щастието наше е ключът?
Или в онази древна книга на живота,     
пророка прав е бил, че любовта горчи...

Аз ли тебе срещнах, ти ли мен...
Не знам... Любов случайността ни подари!
Явно трябвало е всеки да открие,
половинката, с която гори...

Години дълги лутах се във мрака
със свещ в ръка обходих сто земи,
безспирно търсех теб, почти се бях отказал,
но те намерих – момичето на моите мечти.

По малко сняг в косите и на двамата,
очите леко са поуморени, ставите болят...
Но крачим заедно, ръцете здраво хванали,
един на друг опора сме на този свят.

Дон Кихот ли съм?

от Добрин Петров

Мързеливо утро, чуруликат птички...
улицата пуста... Хлад...
Озарява Слънцето с лъчите всичко
и бавно се събужда този град.

Събота е – ден лежерен,
и излежавам се със кеф,
ветрец подухва ми завесата
и сякаш казва ми: „Излез!”

Но в плен съм на съня си още:
Рицар бях в доспех блестящ,
обсипан със сребро ми беше коня,
и борех се със злото аз!

Не се отказвах, но не беше лесно,
побеждавах змейове и мелници безчет,
да бъда най-велик тогава исках...
Но такъв ли бях, или обикновен глупец?

Наивник ли е, мисля си, човек
да вярва в добротата на човека,
или космическа прашинка, обкръжена
от илитерати или просто протежета?

Лежа, но мислите не ме напускат
какво би станало, ако... Ех, да бих узнал...
Щях ли да съм същият или живота
под друга форма би ме изковал...

Към съня си аз се връщам
да преживея битките копнея,
и страстите в онази стара плевня,
с прекрасната ми Дулсинея...

Наслука

от Добрин Петров
Посветено на Виктория

Случка случила се някога отдавна,
с мой приятел, или пък познат, все таз
старание голямо влагал във нещата
но веднъж късмета му изневерил - малшанс...

Изпаднал той в истерия, едва ли не,
навътре го приел – животът колко е циничен!
Макар и да разбирал от всеки не по-зле,
че причината бил той самият лично.

Имало моменти адски неприятни,
главата си в стената идвало му да разбие,
защото, че не може, осъзнавал ясно,
да поправи грешката в момента на възникване.

После, взел че седнал на тревата,
замислил се – какво пък чудо станало голямо,
главата си той пипнал, и ръцете, и краката,
и казал си: „Нали пък всичко ми е здраво!

Светът със моя неуспех не свършва,
не ме е страх от нищо, както и преди
е, сбърках, но поуката ще помня върла,
пък и малко опит не вреди, нали?”

Приятелят ми, или пък познат, или пък дъщеря ми,
поел дълбоко дъх и взел, че продължил,
в живота гонел целите с големи крачки,
и всичко с лекота, (и малко лакти, де), постигал, и със стил.

Както вече, предполагам, сте разбрали,
за Виктория стана дума тука,
тези стихове на нея посвещавам,
и завършвам простичко: „Наслука!”

Радостта от живота

от Добрин Петров

Морето синее, блести! А небето,
със спокойствие ми пълни очите,
маранята трепти, унася ме леко...
На времето сякаш са спрели стрелките...

С лек полъх ветрецът поднася
на някаква песен любовният шепот.
„За теб” май се казваше, ето – познах я,
зазвуча във главата ми нейното ехо...

А на отсрещния покрив гларуси бели
озадачени спряха мигом да грачат.
На Жо Дасен романтичните трели           
поглъщаха жадно, ей тъй, без остатък...

Внезапно се сетих за радостта от живота,
разрушена от хората неусетно и бавно.
Около нас красотата да видим не можем,
навярно забравили, че я има, отдавна.

Щастлив съм, мисля си, че просто така,
навред печата й вечен откривам...
Казвам го, приятели, без суета,
знам, че можете, опитайте и вие...

Ковач на собствената си съдба

от Добрин Петров

Не ме плашù, Съдба! Недей,
по твоите си начини коварни...
Спрù мрежите си да плетеш около мен,    
не ми разкривай тъмните си тайни!

Не ме плашù, Съдба! Недей!
Че аз решен съм да живея
тъй както искам, със мечти,
които да постигна да посмея!

Не ме плашù, Съдба! Не се хаби!
Докато сърцето бие и все още дишам,
ще бъда светъл като сняг, дори и да боли,
а не някаква си жалка киша!

Не ме плашù, Съдба! Пред теб без страх ще се изправя
щом настъпи и за мен финала на живота кратък!
Във своите способности и сили имам вяра,
и докато дойде тоз момент, ще се раздавам без остатък...

Всъщност, ти само се опитваш да ме сплашиш,
но знам, че знаеш – аз съм този, който те кове...
Ще съм горд, че Живота ненапразно изживял съм,
ако на децата таз единствена идея съм предал поне...

Думи

от Добрин Петров

Необезпокоени, с тяхна си скорост космическа,
отлитат нашите думи - безадресни послания,
като комети, но със сила психическа...
велика колкото цялото знание...

Много говорим, нали? Но е доста тревожно,
колко малко всъщност наистина казваме...
И дали диалогът ни има смисъл изобщо,
щом своите мисли да изразим не успяваме...

Да споделя искам и друго, за мене тревожно...          
Искам да мога, ей тъй, с един замах на ръката                                             
да изтрия туй схващане, на езика тази некроза,
че не да чуваш е важно, а да слушаш покόрен тълпата...

И, къде със насмешка, къде направо със болка.
„интелектуалци” в ефира гледам как вият...
Безспорно са гъвкави, като безполови охлюви,
но в живота ни оставят слузеста диря...

Е, все пак продължава животът, нали?           
И всеки живее го по различна причина...
Но дори и неуки, и учени, и зли, и добри,          
нямаме право да бъдем безлични...

Без излишни думи

от Добрин Петров

С думи истински я опиши
каквито ти харесват.
Самò сърцето да реши,
дали късмет е, че те срещна.           

На смешките ми весели
харесва ми да гледам как се смееш...
В очите – пламъчета блеснали...   
Душата ти – една вселена.
   
От нежните ти плещи,
опитвам стреса да поема.
Та умората да не усещаш...
И тежестта на чуждите проблеми.

Може би е трудно, Били
всекидневно с мен да се живее ...       
Но справяш се чудесно ти,           
трябва да ти се признае...    

Щастлив съм с тебе да споделям
на малките победи радостта,
горчивите бадеми на живота,
щом съм с теб поглъщам с лекота.

Усещам, че се чудиш,
дали не искам пак да те разсмея.
И така да е... Аз знам, че можеш
истина от плява да отсееш.

Старица

от Добрин Петров

Сънувах странен сън и се събудих.
Какъв ти сън, направо цял сценарий!
Безкомпромисно да стана ме принуди,
от леглото, като да съм някой парий. 

В театър – фикция съм зрител,
спектакъл се играе нереален.
На душата в съкровената обител,
пристъпвах с някаква си ритуалност.

„Моля, дайте ми един билет
за последния етаж на тази сграда.
Да погледна за последно този град,
да литна и да спра да страдам!”

На портиера в униформа с еполети,
достолепен и добре облечен, 
подаваше женица дребните монети...
А в отговор той вежливо рече:

„О, не, тук живеят хора,
за вход билети не продаваме!
Пък и какво ще правите там горе?” –
попита той и се изправи.

„Кажете, при кого отивате?”
- учтиво портиера настояваше.
„Някой каза...” – отговори свито:
„Вероятно там ще можеш да останеш...”

„Съжалявам, но така не може,
апартаментите си имат обитатели.
А те дали познават ви, госпожо,
да им се обадя мога, ей го указателя!”

„Разбирате ли, аз нямам дом.
Вече никого си нямам, всъщност...
Търся си обикновен подслон,
макар преди да имах къща също...”

Женицата, на възраст пенсионна,
облечена прилично, чисто,
имаше забрадка скромна,
но главата й наведена бе ниско...

Пълните й със сълзи очи,
отправяха въпроси неми.
Но отговори нямаше, уви,
отникъде... А все проблеми.
 
Обърна се, и бавно се отправи,
към изхода, към бурното море,      
на пълните със хора тротоари...
Но сподавената мъка как да спре?

И в тоз момент, онази хубавица,
живееща във мезонет мансарден,
във фоайето влезе и видя старицата,
излизаща навън със плач сподавен.

Портиера тя попита енергично:
„Каква е таз жена, защо е тъй унила?”
„Има си проблеми лични,
да пренощува търси място, милата.”

Неочаквано за всички заяви,
момичето със русата коса:
„При мен спокойно остани,
аз живея и без туй сама!”

„Ох!” – въздъхна клетата и рече
простичко: „Благодаря!
С тез думи топли, ти, момиче,
целият ми свят събра!

Аз още мога, ще ти чистя,
и пера, нищо че съм вече бавна.
И съм чиста, и съм честна,
нищо няма да открадна.”

„Срещаме се не случайно, а навреме,
аз майка си оплаках преди пет лета,
и аз си нямам никой – тежко бреме,
пък и апартамента е голям. Ела!

На спокойствие и без проблеми,
заедно ще си живеем двете.
Ще бъдеш майка ти за мене,
аз пък ще съм твойто Цвете...”

Финал. А сцената остава пуста...
Без аплодисменти. Без поклон.
Аплаузи? Напълно се обърках...
Нали съм сам във тоз салон...

Честит 8-ми март, Били!

от Добрин Петров

Днес, скъпа моя, имаш празник!
Вълнението ти отдалече си личи. 
И уж денят е като всеки вторник,
а днес са някак по-засмени сините очи.

Казват, че е отживелица, остатък,
от морал социалистически и тривиален...
Но в живота ни безкрайно кратък,
не си ли струва ден да имаш по-специален?

Да смениш одежди всекидневни,
с премяна празнична, за днес поне...
На задачите, които вършиш с устрем
постоянно, да обуздаеш бурните коне...

Жената в този ден почитаме!
Но нещо ме потиска подсъзнателно...
Нима, за да покажем колко ви обичаме,
един-едничък ден би бил достатъчен?...

Любов дарявате ни без остатък,
а похабяваме нерядко тези чувства.
Ти – дъщеря и майка, и съпруга,
покровителка си на семейното изкуство.

Разбирате, понякога сме слаби...
Затуй простете лошият ни ген...
Макар че пъчим се, от вас сме обладани.
Но не го признаваме, на егото си в плен.

Какво ли да ти подаря? Не зная!
не са ми по сърце материалните неща,
а и с ръцете да боравя не умея...
То, какво остава – тез простички слова!

От първата ни среща делова,
усети ли как бързо минаха годините?
Явно писано ни е било – съдба,
ръка в ръка да изживеем дните.

И нощите да си споделяме,
и заедно да сме в добро и  зло.
Ех, знам, днес ден е за празнуване...
Но аз ще те обичам утре също, чак до гроб...

Дали е любов?

от Добрин Петров

Питаш има ли значение всичко това.
За мен може би, за тебе не зная.
Изчезнаха вкупом онези слова,
които правеха едно цяло от двама.

Май си отиде от нас любовта, радостта.
Как така се получи? Защо? И в дъжда,
като ятото прелетни птици отгоре ни,
неусетно изчезна, потъна в мъгла.

И няма какво да си кажем, уви.
А някога клехме се в обич,
опора един на друг бяхме, нали?
Но от това вече няма и помен.

Живота такъв бил, така казват всички.
Но нали знаехме го. И пред света,
гордо вдигнали погледи шепнехме,
„Не и за нас, хора! Не и за нас!”

Сега разделени стоим и смутено се гледаме.
Ще го превъзмогнем ли? Да се откажем ли на мига?
Недей..., непростимо е, казваш. Имаме минало заедно.
И бъдеще! Вярвам го силно, докрай.

Зная, че казват, веднъж счупено, не поправя се.
Но са казали също: „Продължавай  напред да вървиш!
В любовта нивга лесно не е”. Но заслужава си.
Затуй, догони я! Сълзите й горещи изтрий!

Да стаиш гордостта си за Нея, понякога трудно е.
Но чуй какво ще ти каже, този истински вечен рефрен,
който крещи с пълна сила душата ми:
„Щом обичаш, ще намериш и начин да живееш във плен.”

Слънце

от Добрин Петров

Усмихнато Слънце над старите покриви,
пак крадешком се промъква, мъглата стопява с лъчи,
и новия ден неусетно изпълва се
с шум на коли, автобуси, с мечти.

Стрес и задачи побъркват ни, зная,
и всеки забързан върви към това,
което сам счита за своето щастие
пари, кариера, все материални неща.

А Слънцето без следа от користна цел,
дарява ни своята жар и подкрепа.
В замяна то нищо от нас не изисква.
Пък и какво ли можем ний да дадем?

И макар денят ни студен февруарски,
да иска да стопли, студена душата остава.
Сякаш само по Коледа хора сме, а забравяме,
че за добрината почивен ден няма.

Как ми се иска да мога,
частица от нея, в шепа да сложа
и всеки ден да раздавам по малко на хората,
нали и те били чеда Божии.

Не, не съм набожен, но плаши ме,
липсата на човек във човека,
за пари очевидно всичко възможно е...
В какво ли превръщаме се? Не се обиждайте. В псета!

Да коригирам не искам никого, още по-малко да съдя,
реалността е за всеки различна,
всеки себе си знае и оправдания има си.
Те като задника са! Е, да, простете, цинично е.

Нищо не даваме, консумираме стръвно,
нечии чувства, емоции, радости,
по телевизии някакви, дето внушават ни
непонятни за нас, ценности чужди.

Но можем мъничко щастие и още толкоз подкрепа,
на познати, приятели, и на непознати дори,
да даряваме с радост, защото какво е човека...
Прашинка, подета от вятъра вечен, нали?

И ето, безмълвно Слънцето пак наблюдава,
то нашият съдник е, макар и далечен,
и може би просто иска да каже: „Живот ви дарявам с лъчи!
Не хабете го. А хора бъдете!”

Зима

от Добрин Петров

На зима мирише градът,
а вятъра в дива игра,
листата отдавна обрулени
пред моя прозорец пак завъртя.

Снежинки прелитат,
и гонят се в тъмното.
Виж, колко са весели,
като малки деца.

И смеят се звучно,               
сякаш че чувам ги,
като кристални камбанки,
в кристална гора.                                        
                                                                       
Tези малки бели пчели,
не искат още да падат,
живота им кратък ври и кипи,
под старата улична лампа

А навън силният вятър,
не спира концерта си нощен,
контрабаси, чела и тимпани,
дирижира в прекрасен оркестър.

Студено е. И на зима мирише.
А листата своя зимен балет,
пред моя прозорец неуморно танцуват.
Този спектакъл си е само за мен. 

На дъщерите ми Вики и Ники

от Добрин Петров

Албума прашен свалих от лавицата,
ей така, по причина незнайна.
Недокосвани отдавна слепените страници,
зашептяха ми своите тайни.

И спомени ярки пред мен се изправиха,
изпълнени с радост, игри и вълнение,
а в главните роли – двете съкровища, 
усмихнати приказни малки творения.

Пожълтелите снимки, като живи свидетели,
разказват истории мили:
за Джесика, Лиза, за гларуса лош,
за Били и други красиви картини.

Но минаха бързо, деца,
на вашето детство щастливите дни.
Невъзмутимо отиде си времето.
Да го спрем не познаваме средства, уви.

Сега моите малки принцеси,
вече жени са големи.
В живота суров, с талант и умения,
и по своя си начин, да успеят решени са.

Така е устроен обаче живота,
че вечно заедно няма да сме.
Сърцето слова откровени изрича:
„От мене частица носите в себе си,
навеки бъдете обичани!”

Старата махала

от Добрин Петров

Мъгливото варненско утро
хладно пак ме посреща,
но въпреки всичко частица надежда
за слънчево време, усещам.

На стария дом по стълбите слизам.
Скрипти под краката ми снощния сняг,
и спомени стари долитат,
сякаш искат да стоплят душата.                    

И ето, аз пак съм малко момче,
по прашната улица тичам безгрижно,
с охлузени боси нозе и с усмивка,
локвите гордо пресичам.

Тази улица прашна след летния дъжд,
мирише толкова свежо.
Срамежлива дъгата надзърта в в небето,
и красиво е, със сърце го усещам.

А махалата, уж си е същата
но пуста е, и сякаш шепти:
„И аз, като тебе, променям се,
и аз като тебе съм с бели коси”.

Говорят си нещо на своя език,
старите къщи с покриви схлупени,
И странно, аз ги разбирам,             
това е езика и на моето минало.                  

Ех, как искам, за преживените радости
да разкажа на внуците с мои си думи,
да разкажа на тези разбойници
за младостта си, макар и изгубена. 

Поет ли? Да, бе!

от Добрин Петров

Поет от кариерата очевидно не съм,
но с лекота някаква, необяснима,
мисли бушуващи, даже насън
изразявам с удоволствие в рими.

Не съм го научил, нито очаквал,
така си дойде, ненадейно.
Талант ли? Да, бе, едва ли.
По-скоро вдъхновение някакво.

Понякога идва в ранното утро,
друг път кучето както разхождам,
но винаги нещо искам да кажа
нещо, може би, важно.

Мисли любовни извират, не питат,
друг път позиция гражданска...
Посветени на стихове в тайнството пръстите, 
по клавиатурата забавно танцуват.

От кого ли получил съм такова наследство,
идея си нямам изобщо.
В нашия род за нещо подобно,
никой не ми е разказвал.

От теория на предмета поезия,
представа никаква нямам,
бял стих, анапест, амфибрахий,
непознати за мен са, туй го признавам.

Понякога да мисля улавям се,
че може би някой „поет талантлив”
думите мои, от душата създадени,
халтура ще нарече, стихоплетстване.

Но, моля ви, скъпи критици,
не съдете ме толкова строго,
все пак колко физици
можете да сравнявате с Айнщайн?

Паяк

от Добрин Петров

Както рано пиех си кафето с кеф,
слушайки прогнозата от стария си ВЕФ,
неочаквано и без предупреждение,
мигрена ме удари, без спасение.

Такова нещо рядко ми се случва,
главата си да чувствам празна като бъчва,
защо съм гроги опитвам да си спомня,
сякаш снощи сякъл съм гора вековна.

В резултат на цялото това напъване,
ми се привиждат разни сини кръгове,
слепоочните си вени чувствам да пулсират.
Айде, стига, викам! Но не спират.

С тази адска болка във главата,
как ще карам аз оттук нататък,
човек зает съм, нали знаете,
че аз във Варна управлявам „паяка”.

С похвати творчески, макар и без патенти,
успявам да ядосам множество  клиенти,
паркирали на места неразрешени,
автомобилите си – а за мен мишени.

Красавицата Варна обикалям целодневно,
и въпреки, че се прозявам нервно,
като трапер плячката си аз фиксирам,
и прецизно успоредно с нея спирам.

В плен на своето прекрасно настроение,
с лекота на камиона качвам туй творение,
на немския концерн в България известен,
спряно върху тротоара пред битака местен.

И с товара скъпоценен на платформата,
със светлинна скорост, както си е нормата,
по тесни улици, по булеварди и по светофари
бързам аз към паркинга, все едно ми пари.

На колегата, обаче, внезапно телефона,
звънна с песен някаква си на Мадона,
и както нареждаше тъщата весел,
големия си нос, червен от скръб, провеси:

„Господин кмете, много съжалявам,
ама моля ви се, искрено се извинявам,
на вуйчото на вашия човек – Перчема,
веднага качествено ще решим проблема.”

И казва ми: „На уволнение мирише май,
тоя път шефа лют е като самурай,
на „онзи” господин Петров автомобила,
по погрешка репатрирали сме, майко мила.

Знам, ще пишем с кофи обяснения,
невероятна драма е това, трагедия,
Мисля си: Мамка му, виновна е главата,
не, бе, сещам се – ракията на свата.

Квантова физика

от Добрин Петров

Без видима причина, но и без да ми досаждат,
мисли сериозни напоследък ме спохождат,
въпроси някакви метафизични, по своему естествени,
на които да отговоря, средства нямах аз известни:

На живота, тъй прекрасен, какво е същността,
за спасението на нашите души във вечността,
конкретно по каква причина съществуваме,
за това кои сме, и какво, и закъде пътуваме.

Сякаш необятен океан към мене заприижда,
а дотогава в туй смисъл никакъв не виждах.
Но трябва пред аудиторията да призная,
че на пътя без посока май му дойде края.

От решението Истината да открия бях обзет,
и в дебели книги да я търся дадох си обет,
защото знаех, че по темата писано е от мнозина,
в далечните епохи и в по-близките години.

Постепенно започнах и аз да разбирам,
и отговорите един след друг лесно да намирам,
очите, блеснали от знание, прогледнаха,
а на битието свойствата, в главата ми заседнаха:

В живота собствен, липсата на подходящ контекст,
е причина за мнозина да се снабдят с претекст,
за неспособността си значими цели да фиксират,
които в бъдещето с радост да реализират;

Че относно действителността ни убежденията,
в голяма степен определят разсъжденията,
чрез които да постигнем целите си искаме,
с най-първата от всички крачки, да ги опишем писмено.

Разбрах тогава аз, че съществуват доста мнения,
относно визуализацията на собствените щения,
едни яростно и смело застават зад идеята,
че действието е същността, есенцията на епопеята.

Че мисълта без действие не ражда резултати,
или ако пък случайно да, те са просто деривати,
на които да разчиташ според тях е невъзможно,
отчасти да се съглася съм склонен, но не и от набожност.

Други казваме, че на мисълта единствено със силата,
могат хората самостоятелно да напипат жилата,
на ниво субатомно, май казваше се квантово,
където ние всички сме едно и също цяло. Шантаво?

Не бих казал, теорията квантова доказва убедено,
от енергия Вселената е изцяло изградена,
че съзнателната мисъл тялото владее,
което част е от материята. Айде, спрете да се смеете!

Очевидно по тези и много други въпроси,
в това общество голямата част от хората са боси,
понеже такъв предмет в училище не преподават,
затова и пред въпросите за битието се сковават.

Но има, разбира се, и хора друга категория,
за които тез неща не са фантасмагория,
с отворено съзнание приемат, и с желание,
възможността да пият от това познание.

Накрая, да кажа искам нещо, не преувеличавам,
на човешко същество е многократно Бог оприличаван,
спокойно тук ще изразя тази своя прокламация,
защото смятам, че Той е мисъл, частица информация.

По тази тема може много да се пише,
но вече полунощ е, започвам да издишам,
затова в заключение ще кажа убедено,
че всеки сам създава своята Вселена.

Несретник

от Добрин Петров

На нощта във утробата тъмна,
на маяка нащърбен под сърпа,
от мъка и горест, сломен и посърнал,
блуждаеше несретник измъчен.

Пристъпваше по плочник от камък,
от свои си хаотични мисли изпълнен,
облечен със старо палто избеляло,
ритмично потропва с бастуна си дървен.

Обгръща го свойски нощния хлад,
и лепкав, и мазен е мрака вечерен,
но душата кърви, че голям е тоз град,
а е самотен, но поне не лицемерен.

„Да имаш или да бъдеш ?” – драма класическа:
всичко е тук от значение, знаеш,
дали маска да нахлузиш стоически,
или, макар несретен, човек да останеш.

Не, не би участвал в тази пародия,
на живот изнасилен, бездушен и сив,
не би принизил душата в агония,
до пиедестала на чужди идеи фалшиви.

А тя, душата, рече му шепнещо:
„Гордея се с теб, малко човече,
завинаги реши да изтръгнеш,
на обидата буцата в гърлото, спéчена.

Знаеш ли, уж имащи, но пак изтерзани,
без душа са мнозина, а живи изглеждат,
с такива напълнила бих океани,
те чувства и радости нямат си."

Но нечии стъпки грубо го връщат,
в таз покварена, нежелана реалност,
някой забързан прибира се в къщи,
за други бавно върви си кервана...

Не ме напускай, душа, говори ми,
живот непочтен и без стойност,
да имам не искам, но искам да бъда,
а че несретник съм, то вижда се лесно...

Момиченце – кокиченце

от Добрин Петров

Морски бриз полъхва вяло.
Хладно е. И някак свежо.
В градината кокиче бяло,
очи отвори. Бяла прелест.

„Ей, слънчице, здравей, здравей.
И вий тревички срамежливи.”
Венчелистчета разтваря и се смее,
кокичето нетърпеливо.

Своите другарчета да види,
как градината огряват.
Жълти, сини минзухарчета,
с които весело се заприказва.

Че през тази дълга зима,
на топло скрито под снега,
кокичето в очакване се свило.
На слънцето. На пролетта.

А на стълбите, със умиление,
женица гледа тази красота,
пъстроцветното видение,
създадено от нейната ръка.

В погледа й към градината,
горещите сълзи издават,
че душата пълни й смокинята,
а цветята – щастие голямо...

Позитивно

от Добрин Петров

Енергия усещам прекрасна,   
с нея утрото пак ме зарежда.
С радост в гърдите негласна,
аз отчупвам си и късче надежда.

Успешен и ползотворен денят
обещава отново да бъде,
макар че задачите все се менят.
Затова и аз отрано съм буден.

Неотложни и важни са винаги,
от списъка игриво намигат.
С усмивка отмятам ги милите
и времето за всичко ми стига.

Ех, какъв съм щастливец.
всичко аз правя с такваз лекота.
Знам, ще ми завидят мнозина,
ще питат „Защо е така?”

Но моля ви, мен не винете,
на ума туй е проста настройка.
И вие можете го, просто се спрете,
и опитайте. Но без „упойка”...

Пиршество на сетивата

от Добрин Петров

Парка в мен се вглежда.
А аз разхождам си снагата,
по пъстроцветната му прежда.
Пиршество на сетивата!

Тук трева зелена се подава,
там листа със цвят разкошен.
Разходките харесват ми тъдява,
сред природата разрошена.

По туй време на годината,
тук няма много съзерцатели.
Пусто е, но мрачно никога,
събужда разни чувства у мечтатели.

А долу в ниското, вълните,
игра играят си вековна,
с облаците във небето,
гонят вятъра дъждовен...

И лебеди се виждат, плуват.
Дечица хранят ги със хляб,
радват се, макар и да студуват,
че тъй са бели, като сняг.

И въпреки алеите напукани,
и лампите безжизнени, студени,
и въпреки тез пейки изкорубени,
аз парка си обичам. Несъмнено!

Той познава ме от малък,
затова тук чувствам се особено,
от количката ми бебешка – мой замък,
с очи, изследвал съм го, ококорени.

И днес съм тук, със кучето,
стрелка се опашката му горда.
То е моето другарче,
за него аз пък съм милордa...

Моля ви... Не си мислете,
че в плен съм аз на самота.
О, не! Разхождат ме сами нозете,
из гънките на тази красота.

И някакси харесвам аз идеята,
че мога, или пък не, не знам...
Усещането да изобразя копнея,                
със стихове да ви го пресъздам...

Дано успял съм с таз задача,
че парка си го заслужава, зная.
И нека вместо зоната на здрача,
да ви покори красотата му безкрайна.