Старица

от Добрин Петров

Сънувах странен сън и се събудих.
Какъв ти сън, направо цял сценарий!
Безкомпромисно да стана ме принуди,
от леглото, като да съм някой парий. 

В театър – фикция съм зрител,
спектакъл се играе нереален.
На душата в съкровената обител,
пристъпвах с някаква си ритуалност.

„Моля, дайте ми един билет
за последния етаж на тази сграда.
Да погледна за последно този град,
да литна и да спра да страдам!”

На портиера в униформа с еполети,
достолепен и добре облечен, 
подаваше женица дребните монети...
А в отговор той вежливо рече:

„О, не, тук живеят хора,
за вход билети не продаваме!
Пък и какво ще правите там горе?” –
попита той и се изправи.

„Кажете, при кого отивате?”
- учтиво портиера настояваше.
„Някой каза...” – отговори свито:
„Вероятно там ще можеш да останеш...”

„Съжалявам, но така не може,
апартаментите си имат обитатели.
А те дали познават ви, госпожо,
да им се обадя мога, ей го указателя!”

„Разбирате ли, аз нямам дом.
Вече никого си нямам, всъщност...
Търся си обикновен подслон,
макар преди да имах къща също...”

Женицата, на възраст пенсионна,
облечена прилично, чисто,
имаше забрадка скромна,
но главата й наведена бе ниско...

Пълните й със сълзи очи,
отправяха въпроси неми.
Но отговори нямаше, уви,
отникъде... А все проблеми.
 
Обърна се, и бавно се отправи,
към изхода, към бурното море,      
на пълните със хора тротоари...
Но сподавената мъка как да спре?

И в тоз момент, онази хубавица,
живееща във мезонет мансарден,
във фоайето влезе и видя старицата,
излизаща навън със плач сподавен.

Портиера тя попита енергично:
„Каква е таз жена, защо е тъй унила?”
„Има си проблеми лични,
да пренощува търси място, милата.”

Неочаквано за всички заяви,
момичето със русата коса:
„При мен спокойно остани,
аз живея и без туй сама!”

„Ох!” – въздъхна клетата и рече
простичко: „Благодаря!
С тез думи топли, ти, момиче,
целият ми свят събра!

Аз още мога, ще ти чистя,
и пера, нищо че съм вече бавна.
И съм чиста, и съм честна,
нищо няма да открадна.”

„Срещаме се не случайно, а навреме,
аз майка си оплаках преди пет лета,
и аз си нямам никой – тежко бреме,
пък и апартамента е голям. Ела!

На спокойствие и без проблеми,
заедно ще си живеем двете.
Ще бъдеш майка ти за мене,
аз пък ще съм твойто Цвете...”

Финал. А сцената остава пуста...
Без аплодисменти. Без поклон.
Аплаузи? Напълно се обърках...
Нали съм сам във тоз салон...