Несретник

от Добрин Петров

На нощта във утробата тъмна,
на маяка нащърбен под сърпа,
от мъка и горест, сломен и посърнал,
блуждаеше несретник измъчен.

Пристъпваше по плочник от камък,
от свои си хаотични мисли изпълнен,
облечен със старо палто избеляло,
ритмично потропва с бастуна си дървен.

Обгръща го свойски нощния хлад,
и лепкав, и мазен е мрака вечерен,
но душата кърви, че голям е тоз град,
а е самотен, но поне не лицемерен.

„Да имаш или да бъдеш ?” – драма класическа:
всичко е тук от значение, знаеш,
дали маска да нахлузиш стоически,
или, макар несретен, човек да останеш.

Не, не би участвал в тази пародия,
на живот изнасилен, бездушен и сив,
не би принизил душата в агония,
до пиедестала на чужди идеи фалшиви.

А тя, душата, рече му шепнещо:
„Гордея се с теб, малко човече,
завинаги реши да изтръгнеш,
на обидата буцата в гърлото, спéчена.

Знаеш ли, уж имащи, но пак изтерзани,
без душа са мнозина, а живи изглеждат,
с такива напълнила бих океани,
те чувства и радости нямат си."

Но нечии стъпки грубо го връщат,
в таз покварена, нежелана реалност,
някой забързан прибира се в къщи,
за други бавно върви си кервана...

Не ме напускай, душа, говори ми,
живот непочтен и без стойност,
да имам не искам, но искам да бъда,
а че несретник съм, то вижда се лесно...