Слънце

от Добрин Петров

Усмихнато Слънце над старите покриви,
пак крадешком се промъква, мъглата стопява с лъчи,
и новия ден неусетно изпълва се
с шум на коли, автобуси, с мечти.

Стрес и задачи побъркват ни, зная,
и всеки забързан върви към това,
което сам счита за своето щастие
пари, кариера, все материални неща.

А Слънцето без следа от користна цел,
дарява ни своята жар и подкрепа.
В замяна то нищо от нас не изисква.
Пък и какво ли можем ний да дадем?

И макар денят ни студен февруарски,
да иска да стопли, студена душата остава.
Сякаш само по Коледа хора сме, а забравяме,
че за добрината почивен ден няма.

Как ми се иска да мога,
частица от нея, в шепа да сложа
и всеки ден да раздавам по малко на хората,
нали и те били чеда Божии.

Не, не съм набожен, но плаши ме,
липсата на човек във човека,
за пари очевидно всичко възможно е...
В какво ли превръщаме се? Не се обиждайте. В псета!

Да коригирам не искам никого, още по-малко да съдя,
реалността е за всеки различна,
всеки себе си знае и оправдания има си.
Те като задника са! Е, да, простете, цинично е.

Нищо не даваме, консумираме стръвно,
нечии чувства, емоции, радости,
по телевизии някакви, дето внушават ни
непонятни за нас, ценности чужди.

Но можем мъничко щастие и още толкоз подкрепа,
на познати, приятели, и на непознати дори,
да даряваме с радост, защото какво е човека...
Прашинка, подета от вятъра вечен, нали?

И ето, безмълвно Слънцето пак наблюдава,
то нашият съдник е, макар и далечен,
и може би просто иска да каже: „Живот ви дарявам с лъчи!
Не хабете го. А хора бъдете!”