Паяк

от Добрин Петров

Както рано пиех си кафето с кеф,
слушайки прогнозата от стария си ВЕФ,
неочаквано и без предупреждение,
мигрена ме удари, без спасение.

Такова нещо рядко ми се случва,
главата си да чувствам празна като бъчва,
защо съм гроги опитвам да си спомня,
сякаш снощи сякъл съм гора вековна.

В резултат на цялото това напъване,
ми се привиждат разни сини кръгове,
слепоочните си вени чувствам да пулсират.
Айде, стига, викам! Но не спират.

С тази адска болка във главата,
как ще карам аз оттук нататък,
човек зает съм, нали знаете,
че аз във Варна управлявам „паяка”.

С похвати творчески, макар и без патенти,
успявам да ядосам множество  клиенти,
паркирали на места неразрешени,
автомобилите си – а за мен мишени.

Красавицата Варна обикалям целодневно,
и въпреки, че се прозявам нервно,
като трапер плячката си аз фиксирам,
и прецизно успоредно с нея спирам.

В плен на своето прекрасно настроение,
с лекота на камиона качвам туй творение,
на немския концерн в България известен,
спряно върху тротоара пред битака местен.

И с товара скъпоценен на платформата,
със светлинна скорост, както си е нормата,
по тесни улици, по булеварди и по светофари
бързам аз към паркинга, все едно ми пари.

На колегата, обаче, внезапно телефона,
звънна с песен някаква си на Мадона,
и както нареждаше тъщата весел,
големия си нос, червен от скръб, провеси:

„Господин кмете, много съжалявам,
ама моля ви се, искрено се извинявам,
на вуйчото на вашия човек – Перчема,
веднага качествено ще решим проблема.”

И казва ми: „На уволнение мирише май,
тоя път шефа лют е като самурай,
на „онзи” господин Петров автомобила,
по погрешка репатрирали сме, майко мила.

Знам, ще пишем с кофи обяснения,
невероятна драма е това, трагедия,
Мисля си: Мамка му, виновна е главата,
не, бе, сещам се – ракията на свата.