от Добрин Петров
Питаш има ли значение всичко това.
За мен може би, за тебе не зная.
Изчезнаха вкупом онези слова,
които правеха едно цяло от двама.
Май си отиде от нас любовта, радостта.
Как така се получи? Защо? И в дъжда,
като ятото прелетни птици отгоре ни,
неусетно изчезна, потъна в мъгла.
И няма какво да си кажем, уви.
А някога клехме се в обич,
опора един на друг бяхме, нали?
Но от това вече няма и помен.
Живота такъв бил, така казват всички.
Но нали знаехме го. И пред света,
гордо вдигнали погледи шепнехме,
„Не и за нас, хора! Не и за нас!”
Сега разделени стоим и смутено се гледаме.
Ще го превъзмогнем ли? Да се откажем ли на мига?
Недей..., непростимо е, казваш. Имаме минало заедно.
И бъдеще! Вярвам го силно, докрай.
Зная, че казват, веднъж счупено, не поправя се.
Но са казали също: „Продължавай напред да вървиш!
В любовта нивга лесно не е”. Но заслужава си.
Затуй, догони я! Сълзите й горещи изтрий!
Да стаиш гордостта си за Нея, понякога трудно е.
Но чуй какво ще ти каже, този истински вечен рефрен,
който крещи с пълна сила душата ми:
„Щом обичаш, ще намериш и начин да живееш във плен.”
Няма коментари:
Публикуване на коментар