от Добрин Петров
Мъгливото варненско утро
хладно пак ме посреща,
но въпреки всичко частица надежда
за слънчево време, усещам.
На стария дом по стълбите слизам.
Скрипти под краката ми снощния сняг,
и спомени стари долитат,
сякаш искат да стоплят душата.
И ето, аз пак съм малко момче,
по прашната улица тичам безгрижно,
с охлузени боси нозе и с усмивка,
локвите гордо пресичам.
Тази улица прашна след летния дъжд,
мирише толкова свежо.
Срамежлива дъгата надзърта в в небето,
и красиво е, със сърце го усещам.
А махалата, уж си е същата
но пуста е, и сякаш шепти:
„И аз, като тебе, променям се,
и аз като тебе съм с бели коси”.
Говорят си нещо на своя език,
старите къщи с покриви схлупени,
И странно, аз ги разбирам,
това е езика и на моето минало.
Ех, как искам, за преживените радости
да разкажа на внуците с мои си думи,
да разкажа на тези разбойници
за младостта си, макар и изгубена.
Няма коментари:
Публикуване на коментар